Фондацията си върши работата и си я върши добре. Следващите поколения трябва да възприемат дарителството и приноса към обществото като модел.
Той е създател и участник в най-голямото спортно благотворително събитие на Балканите – 1000 километровия биатлон. Финансист и дълго време ръководител на високи управленски постове в банковия сектор. Вдъхновител и инициатор на благотворителни инициативи, радетел на здравословния начин на живот, спорта на открито и опазването на природата. Щастливо женен и баща на четири деца. Станислав Георгиев беше член на управителния съвет на Фондация BCause в продължение на шест години (от 2011 до края на 2017). Сега освобождава път на по-младите, както самият той казва, макар че много млади биха завидели на неговата форма и дух. Разговаряме със Стан отново за ценностите, които ни движат напред, и за работата в полза на обществото.
Стан, защо реши да прекратиш участието си в борда на Фондация BCause?
Искам да си опростя живота, да фокусирам вниманието си върху неща, които са ми най-важни в момента. А това дали съм в борда или извън борда, не знам до каква степен има значение за това реално какво мога да направя със фондацията и за фондацията.
Може би е хубаво в борда да влязат нови хора и тези хора да са по-млади. Не защото хората сега не са качествени, но виждаш колко бързо се променя животът, стилът на живота, критериите, с които оценяваме. След нас идват едно поколение на 35-40 годишните и едно друго на 25-30 годишните. Смятам, че колкото повече следващите поколения възприемат дарителството и приноса за обществото като модел, като част от техния модел на поведение, толкова по-добре. Те са хората, които правят нещата или ще правят нещата в близко време и е важно да има приемственост.
Поглеждайки десет години назад, как оценяваш работата на Фондация BCause?
Само гледайки цифрите, за десет години имаме почти десет пъти увеличение на създадената стойност, на обема на обработените дарения. Това е много сериозно. Елица (Баракова, изпълнителен директор - б.р.) и всички останали в екипа са много сърцати. И като добавим, че това е една от най-старите фондации в новата история на България – на повече от 20 години е, има стабилност, има изградена репутация. Има един обем дарения, който не е малък, и който постепенно расте. Цифрите достатъчно ясно говорят. Те показват, че фондацията си върши работата и си върши работата добре. Въпросът е какво по-добре може да се свърши.
Със сигурност, това което започнахме преди 3-4 години със социалното предприемачество, е много добра стъпка. Смятам, че потенциалният ефект в обществото е много голям и в този сфера страната ни едва започва да има натрупвания. Това е една от посоките, в които трябва да се развиваме.
Последните данни показват, че в България има много голям ръст на хората, които използват онлайн банкиране и онлайн пазаруване. Има и ръст на онлайн дарителството, но реалните обеми са все още твърде малки. Тези дни излезе статия, която отново класира България нерадостно ниско по отношение на дарителство, доброволчество, което естествено е свързано с удовлетвореността от живота. Какъв е банкерският ти прочит на тези факти?
Много по-лесно се дарява онлайн. 1000 километровият маратон, например, затова залага изцяло на онлайн дарителство (С партньорството на Platformata.bg - б.р.). Ти можеш да изпратиш посланието си без ограничение навсякъде по света и все повече хора комуникират със света, с институциите, с банката си, извършват финансовите си операции и покупките си онлайн.
А защо толкова бавно се развиваме като общество?
Това е още един аргумент да има хора мисионери в това дарителството да се дигитализира. Защо сме бавни? Дали проблемът е дарителството онлайн или дарителството като култура? Има една история, попитали един англичанин „Защо дарявате?“. Той се замислил и казал „Ами не знам. Баба ми даряваше, майка ми даряваше и аз дарявам.“ Така че явно това е култура и трябва да се полагат усилия. Няма как да мислим, че хората ще даряват, защото така трябва или защото така е куул. Просто си трябва работа. Защото какво е дарителството – дарителството е част от решаване на социалните проблеми, едно. И второ, дарителството, ако е направено доброволно и осъзнато, помага в много голяма степен за увеличаване степента на щастието на дарителя. И доброволчеството, разбира се. Да вършиш нещо за другите – това е едно от нещата, което носи най-голямо удовлетворение, стига да е осъзнато.
Казваш го от личен опит. Това, което направи с 1000-километровия маратон, е изключително.
Да, интересен формат.
Не просто интересен формат. Ти си не само създател на ултрамаратона, а най-големият бегач и рекордьор, и фъндрейзър. Това е изключително вдъхновяващо. Иначе ние по-често сме в позицията „дайте да дадем“. Да водиш лично е различно. Не ти ли е много трудно, не е ли много голяма жертвата, много голямо даването?
Не, за мен това се превърна в нещо като моят годишен ритрийт. За шести път го направихме тази година. Убеден съм, че на нас, хората, за да можем някакси да туптим, да не заспиваме, да не залиняваме, са ни необходими трудности. Дали ще са физически трудности, дали ще са житейски, дали ще са някакви емоционални, но без това ние залиняваме.
Затова според мен материализмът, осигуреността на децата ни, на обществото, е един от големите бичове, които ние не осъзнаваме. Колкото нещата са повече по дифолт, даденост, толкова повече не само че не ги цениш, но и не полагаш усилия. И няма какво да откриеш в този свят, няма какво да научиш, вратите ти остават затворени, пътят към теб остава затворен. И когато добавиш шума на цялата тази безумна информация, която залива особено младите хора, които непрекъснато вместо да се чуват, да поуспокоят ума си, да си говорят един с друг или с родителите си, те са непрекъснато на телефона и непрекъснато бипкат телефоните им за най-безумни неща... Този огромен шум всъщност ги отдалечава от самите себе си, те нямат критерии, те нямат котва.
Не случайно го казвам, не защото искам да критикувам, а защото имам четири деца и ги наблюдавам. Те са много различни, едни са по-пристрастени, други по-малко. Категорично мога да кажа, че като във всяко нещо трябва да има някакъв баланс и хармония. Има едно огромно пристрастяване към шума, към този информационен и ментален шум, който отдалечва децата от самите себе си и те много често не могат да преценят елементрани неща дали са правилни, дали са подходящи за тях, коя е реалността, кое е важно, кое не е важно. Но за това някакси трябва да си се успокоил, да имаш принципи. Винаги, когато имаш някакви трудности, ти научаваш нови неща за себе си, полагаш определни услия, които със сигурност ти помагат – освен ако не става дума за такива големи трудности, че да те убият, разбира се.
Връщаки се към 1000-та километра, за мен те са точно това - да изляза от тривиалността на деня, да съм непрекъснато навън – независимо какво е времето, дали е студено, дали вали сняг или дъжд, да съм 12-14 часа под открито небе, да преминвам десетки километри на ден... То си е една медитативна практика, която е много прекрасна.
Мина един месец откакто завършихме 1000-та километра и трябва да ти кажа, че този един месец ми е най-хубавият, най-спокойният и може би най-интензивният месец в годината. Чувствам се много добре, спокоен, в мир със себе си, няма излишни напрежения, не драматизирам неща, които са дребни, пък някакси ги виждаме много големи. Имаме нужда от това, иначе прекалено много се вживяваме в дребните неща и така пропускаме големите. И като го съчетаеш с това, че е здравословно – разбира се, ако имаш някаква степен на подготовка.
И другото – срещаш се с едни страхотни хора! Така че участието в 1000-километровия маратон е едно страхотно преживяване, което си заслужава много повече, отколкото да отидеш и да лежиш на плажа. Не че е лошо да лежиш на плажа, но 11 дни ми идва много. Предпочитам 11 дни да бягам баирите. Всеки си има своя си начин.
Аз бих казал да бъдем активни. Бъди активен и ефективен, защото ресурсът е ограничен – здравето ти е ограничено, възрастта ти е ограничена, времето ни поставя ограничения.
Със Станислав Георгиев разговоря Камелия А. Станчева
